Българската сакрална вълшебна приказка 

Доклад, изнесен на научната конференция 

“България в световната история и цивилизации – дух и култура” – Варна, 26-27.11.2006 г. 

Приказката е основно средство на Българската колобърска традиция за предаване на нейните тайни екзотерично – за хората, докато езотеричното (тайното) се е предавало винаги само между посветените – от посветен на посветен. Фолклорният сакрален разказ е разширена кодова информация за живота, работеща на подсъзнателно ниво в човека. Тъй като българите (душите на българите) идват от съзвездие “Еднорог” и са пратеници на Централното слънце (Танг-Ра), те вече са посветени души – служители и учители на нееволюиралите души от планетарните системи на Вселената. Затова те прилагат метода Приказка за кодиране на информация, която на ниво подсъзнание достига до ума и той си припомня знанието. Припомнянето става явно, когато информационното поле на лявото полукълбо (женското) открие познанието, съхранено в битието. Резултатът е един, но многопланов – започва интуитивно, подсъзнателно прилагане на знанието, без да е ясно от къде идва то. Това е осенението - източник на изключителната изобретателност на българите и необяснимата им адаптивност и устойчивост. Всяка приказка инициира идеи в мозъка, които рефлектират върху битието и се появява една феноменална способност на съзнанието – находчивостта. Находчивостта, тоест умението бързо, неочаквано да ни хрумне вариант за решаване на проблемите или ситуациите. Находчивостта е качество на нашето мислене, респективно на съзнанието ни.

Архетиповият представител в сакралните приказки изминава сложен път, за да достигне нивото Посветен в тайните на отвъдното, на незримото. Това наше становище се подкрепя и от Жан-Франциска Крус-ван Делден, последователка на Юнг, която в книгата си „Символиката на приказките” казва: “приказката като разказ за мистериите на посвещението трябва да бъде изградена на езотерична основа и тълкувана от езотерическа гледна точка. НЕ окултна гледна точка, тъй като окултните сили са свързани повече или по-малко с материята, а приказката живее не в материалното, а в духовното”, тя е „...ясно и точно изграден разказ за духовно посвещение”. (стр.9).

Акцентувайки върху качествата на съзнанието на българите, нямаме претенцията за тяхната изключителност като народ, а само конкретизираме специфичността на сакралната приказка, характерна за древното ни учение – Тангризма. Категорично заявяваме, че Тангризмът не е религия, а Учение с религиозна практика.

Всички приказки имат единен корен, защото те започват от един всеобщ принцип – нарушената хармония, промененият естествен ред на нещата. Тоест нарушеното ДАО. Тъй като ДАО е есенцията на философията на българското духовно учение Тангризъм, можем да приемем твърдението на тангристката традиция, че сакралните вълшебни приказки са български. Основният мотив в тях е нарушеното равновесие, което трябва да се възстанови, или: хармонията с Небето е нарушена – нужно е да стане нещо значително и извън естествения ред на живота. Вълшебствата и контролираните от небето събития създават именно тези нужни за възстановката условия. Така знанието, кодирано по сакрален начин, става интуитивен източник за психична промяна у слушателите. Тази е основната роля на приказката в света на обикновените хора. На посветените пък тя дава модел и метод за интерпретация. Колобрите са имали предвид винаги Схемата на хармоничната и Схемата на дисхармоничната промяна, описани от събитията, които водят съзнанието (чрез породените чувства в процеса на разказа) към лична промяна. Този научен подход все повече започва да се признава като такъв, благодарение на съвременната психология (главно К. Г. Юнг) и освобождаването на много религиозни тайни от властта на забраната.

Дао е философия на Архетиповия модел на Вселената, изразена чрез определен Архeтипов образ!

Всеки човек, тръгнал по пътя на Дао, става архетипов образ на самото ДАО. Образът се свързва, идентифицира се с модела. Затова Дао е необяснимо. 

Дао е достижимо само в сакралната вълшебна приказка, защото е единство от образ и модел. Затова фолклорният герой печели винаги - защото успява да се слее с модела и то съзнателно, целенасочено, находчиво.

Нашата претенция се простира само върху приказките, които са ни известни като Български сакрални вълшебни приказки, тоест с доказан етнически произход. Към тях прибавяме и тези, които днес не са известни като български, но Наследствената Българска колобърска традиция ги определя като такива и ги е посочила на посветените като източник на знание. Главната претенция се състои именно в това кодирано знание, което до този момент нито един народ не е посочвал като свое. Нещо повече - никой не е разглеждал от тази позиция приказката. Определението сакрална вълшебна приказка не съществува и няма аналогични анализи в нито един труд на изследователите. Възможността да навлезем в този скрит прочит на приказката се дължи на анализирането на завещаното ни знание от Тангризма. Колобърството е единствената ни твърда основа за определянето на Сакралната вълшебна приказка като българска и различна от другите Вълшебни приказки. 

Приказното в българския фолклор не е литературна фантазия, а творческа интерпретация на сакрално знание, където фантастичното е средство, специфична форма за прикритие, завоалиращо външната яснота, но разширяващо идеите и внушенията с голяма убедителност и сила.

След дълго проучване и анализ на Сакралните приказки стигнах до няколко извода:

1. Основен момент в разказа е присъствието на определени задължителни фантазни елементи, имащи за цел да въведат в повествованието нужната специфична среда за развиването на тайната. Тези фантазни структури са задължителни, ключови елементи, без които приказката губи не само своето очарование, но и вложеното знание. По пътя на езотеричното, тайното знание, са били предавани от посветен на посветен фантазнитедуми-жалони, около които е трябвало да се развива приказното – интерпретацията на идеята, сюжета и информацията. Тези думи са своеобразни кодове, те са ключове, които определят и насочват посоката на развитието на сюжета.

Такива думи-символи са, например: джуджу, принц, принцеса, имената на джуджетата, пер, стъклен ковчег, Ян Би-Би Ян, самодива и самовила, синджир, боздуган, сабя, жива вода, кисела вода, врана, гарван, завързан косъм и т.н.

2. Символният образ на фолклорния фантазен елемент през различните епохи е бил подвижен и осъвременяван, но той в никакъв случай не е губил своята кодова същност.

В Българската колобърска традиция приказката има дълбоко информационен характер, пренасящ през вековете знанието на древните българи за Вселената, Света, Природата и Човека. Тя носи в себе си космогонични знания за епохите, расите, социалните и духовни цикли, както и битовите характеристики на нашия народ. Дори да изключим строго сакралните приказки, ние винаги се натъкваме на едно съдържателно и многопластово разглеждане на проблемите, възникващи от отношението човек – свят.

От казаното следва изводът, че към всепризнатите форми на приказното творчество, като Приказки за животни, Вълшебни приказки, Битови приказки, Легенди и Анекдоти трябва да прибавим и един вид приказки – Сакралните вълшебни български приказки. Какво всъщност представлява този вид приказка, с какво тя се различава от другите вълшебни приказки?

1. Това е приказка, носеща идейно и сюжетно развитие с вплетени в повествованието знания. Нейната основна цел е да пренесе във времето това скрито знание и да го предаде на поколенията. Сюжетът се определя от целите на информацията.
2. Сакралната приказка следва последователността на вложеното в нея знание, без да държи сметка на прецизното повествование от литературен характер. Повествованието следва строго изискването да се дават знанията последователно и пропорционално. Това не е прищявка на фантазията, а метод на познанието.
3. Тя притежава думи-кодове, които посветените знаят и вплитат като жалони в повествованието. Независимо от езиковите, културните и преводните промени във времето, тези ключови символи остават непроменени
4. Посветените в тайната колобри извличат от съдържанието й нужното знание, което превръща приказката в научен инструмент за социално и духовно развитие.
5. Запазва знанието от посегателството на недобронамерени същества. Съдържанието й е било разкривано само след съответното посвещение в колобърски ранг. Този факт определя сакралната вълшебна приказка и като колобърска, а не само като народна.

Като ярки представители на този род приказки можем да посочим следните български сакрални вълшебни приказки: 

1. Златка Златното момиче.
2. Седемте козлета и вълкът.
3. Златното ключе или Дървеното човече Бура.
4. Принцеса Снежанка и седемте Джуджу.
5. Ян Бибиян и Фюд.
6. Юнакът, що бозал 25 години.
7. Жива вода.
8. Неродена мома.
9. Змейова невеста.
10. Самодивско царство.
11. Тримата братя и Халата.
12. Спящата красавица.
13. Жар птица и Пепеляшка.
14. Юнакът със звезда на челото и неговото конче с рог на челото. 

Спас Мавров
Варна 2006 г.